Епос за Гилгамеш

loading...

Епосът за Гилгамеш е епическа творба, написана от анонимен вавилонски поет преди повече от 3700 години.

В епоса за Гилгамеш се разказва за героичните подвизи на Гилгамеш, владетеля на града-държава Урук. Незадоволен от безсмъртието на великите му дела, Гилгамеш пътувал до края на света и отвъд него, за да намери вечния живот, като се срещнал с мъдреца Ут-напищи. Този мъдрец разказал историята на голям потоп, който бил помел цялата земя.

Този епизод и някои други „предвиждат“ части от Библията и произведенията на Омир. Това представлявало голям интерес за библейските и класическите учени.

Разказана с чувство и въображение, тази майсторска история за любовта и приятелството, дълга и смъртта, е нещо повече от предмет на изучаване от учените; това е жизненоважна интерпретация на универсалните теми, които отекват през вековете.

Епосът за Гилгамеш е считан от много хора за първата наистина велика литературна творба. Запазени са три версии от тази поема. Най-ранната достига до нас на запис от първата четвъртина на 2 хил., но очевидно е от последната трета на 3 хил. пр.н.е. Най-пълната версия е преписвана от урукския заклинател Синликеунини (достигнала в записи от 7-6 в. пр.н.е.). Това е поемата „За всичко виделия“ — едно от най-забележителните произведения на древноизточната литература; изложена е в 12 песни — „плочки“, като последната от тях е дословен превод от шумерски на втората част на „Гилгамеш, Енкиду и подземният свят“ и не е свързана композиционно с поемата.

По молба на боговете, обезпокоени от жалбите на жителите на Урук от техния своенравен и буен владетел — могъщия Гилгамеш, който вземал жените на гражданите, докато те изпълнявали тежките градски повинности, богинята Аруру създала дивия човек Енкиду — той трябвало да противопостои на Гилгамеш и да го победи (Аруру е трябвало да създаде противоречиво копие на царя, защото според месопотамската представа две противоречиви едно на друго неща винаги създавали равновесие). Енкиду живеел в степта и не подозирал за своето предназначение. Гилгамеш получил видения, от които разбрал, че му е било съдено да има приятел. Когато до Урук стигнала новината, че в степта се е появил могъщ мъж, който защитавал животните и не позволявал да бъдат убивани, Гилгамеш изпратил там блудницата Шамхат, като предполагал, че ако тя успеела да съблазни Енкиду, зверовете щели да го изоставят. Това се случило. По-нататък Гилгамеш се срещнал с Енкиду и двамата встъпили в единоборство на прага на спалнята на богинята Ишхара (Ищар; в поемата чуждоземната богиня Ишхара заменя Ищар, която е отрицателен персонаж и е враждебно настроена към Гилгамеш). Нито единият, нито другият герой не могъл да победи и това ги направило приятели. Гилгамеш и Енкиду извършили заедно много подвизи: сражавали се със свирепия Хумбаба, пазач на планинските кедри, с чудовищния бик, изпратен срещу Урук от богинята Ищар, чиято любов Гилгамеш отказвал да сподели. По волята на боговете Енкиду, който ги бил разгневил с убийстото на Хумбаба, умрял (очевидно вместо Гилгамеш). Последният, потресен от смъртта на приятеля си, избягал в пустинята. Той тъгувал за любимия си приятел и за пръв път усетил, че е самотен и смъртен. Гилгамеш преминал по подземния път на бога на Слънцето Шамаш, през обкръжаващите обитаемия свят планини, посетил вълшебната градина и преплувал водите на смъртта до остров, на който живеел Ут-напищи — единственият човек, получил безсмъртие. Гилгамеш искал да знае как той е постигнал това. Ут-напищи му разказал историята на всемирния потоп, очевидец на който е бил и след който бил получил безсмъртие от боговете. Той казал на Гилгамеш, че боговете нямало да се съберат втори път на съвет заради него. Съпругата на Ут-напищи съжалила Гилгамеш и убедила мъжа си да му подари нещо на сбогуване и той открил на Гилгамеш тайната на цветето на вечната младост. Гилгамеш намерил цветето с усилие, но не успял да се възползва от него — докато той се къпел, змия отмъкнала цветето и веднага свалила кожата си и се подмладила. Гилгамеш се върнал в Урук и намерил утеха, като се любувал на стените, издигнати около града.

Лайтмотивът на поемата е недостижимостта на съдбата на боговете за човека и безполезността на човешките усилия в опитите да получат безсмъртие. Краят на епоса подчертава идеята, че единственото достъпно за човека безсмъртие е паметта за славните му дела. Вътрешното развитие на образите на Гилгамеш и Енкиду е подчинено на законите за развитие на епичните образи; те се издигат над другите смъртни не благодарение на вълшебни помощници като героите от митологичните сказания, а в резултат на високите си физически и морални качества. Акадският епос за Гилгамеш е творение на поет, който не просто е съединил помежду им разпръснатите шумерски сказания, но и щателно е обмислил и обработил известния му материал, като придава на произведението дълбок философски смисъл. Включването в епопеята на разказа за потопа (произведение от друг цикъл) още по-силно подчертава основната идея за произведението — недостижимостта на главната цел на странстванията на Гилгамеш — „вечния живот“.

Епосът на Гилгамеш е бил популярен не само сред народите от Предна Азия. От Палестина и Мала Азия до нас е достигнал откъс от така наречената периферна версия на акадската поема от 2 хил. пр. Хр., а също и фрагменти от нейния превод на хетски и хуритски език. При Елиан (пишещ на гръцки римски поет от 3 век) намираме по-нататъшното развитие на легендата за Гилгамеш под формата на предание за чудното раждане на героя: на царя на Урук Зеухорос (Еухорос, т.е. шумер. Енмеркар) било предсказано, че синът на дъщеря му щял да го лиши от царството. Царят затворил дъщеря си в кула. Тя родила син от неизвестен човек. По заповед на царя стражите хвърлили бебето от кулата. Орел подхванал момченцето и го отнесъл в градината, където го взел за възпитание градинар. Той дал на момчето името Гилгамеш (гръц. Билгамос). В края на краищата Гилгамеш отнел царството на дядо си. Мотивът за подхвърленото дете, възпитано от градинар, очевидно е заимстван от акадската легенда за чудното раждане на Шарукин (Саргон Древния, 24 в. пр.н.е.). В по-късните текстове (напр. при сирийския писател Теодор бар Конай) Гилгамеш вече е приеман за съвременник на Авраам.